Хора, прочетете!
Идеите устояха, но дробовете не издържаха

Желяза Велева
Господинка Велева
Илия Велев

Пише ви една майка на 2 деца, на две големи деца. Всъщност вече и децата ми имат свои. Но за мен те ще си останат деца. Деца - сираци, отгледани без баща, който никога не беше боледувал и не умря при нещастен случай. Случаят беше друг.

Мъжът ми беше много добър човек и отличен баща. Не беше сторил никому зло. Не беше крадец или убиец. Мислеше малко по-различно от позволеното. Имаше свои идеи. Искаше да се признае правото на всеки човек да мисли и говори различно. Говореше умно и хората го разбираха и му вярваха, защото казваше истината. По събранията тогава комунистите казваха, че ще има равенство. Че ако някой има две ризи, едната ще даде на бедния. Вельо казваше, че това няма да стане. Че пак ще има бедни и богати. То така и стана, както Вельо предрече.

На митингите събираше младежта и развяваше оранжевото знаме. А милиционерите ги разпръскваха. Не им даваха да се събират.

А знамето после колко пъти го търсиха, но аз не го дадох. Уших му го за риза и го погребах с нея, че той заради тези идеи умря.

Вельо вярваше в справедливостта. Много пъти го разубеждавах, а той се смееше и казваше: „Не бой се, Желязо, фашизмът падна. Сега сме свободни да говорим и мислим."

Свободни ли бяхме?

Най-напред го арестуваха през 1947 г. Закараха го в Ямбол. Колко съм обикаляла по участъците и съм молила да кажат къде е, жив ли е? Накрая научих, че е в Росица - не знам лагер ли е, затвор ли беше? Не ми казаха и къде се намира това. После, като се върна вкъщи, каза, че са го инквизирали заедно с негови другари от нашия край.

По това време идваха хора от БКП. Да го уговарят да се откаже от всичко. Да стане партиец, инструктор в партията им. Той отказа. Казвам „партиец", защото той така делеше членовете на БКП - на комунисти и партийци. А комунистите ги уважаваше.

Като си дойде вкъщи от Росица, вече беше болен. Не беше същият. Започнах да го водя по лекари. Продадох и земя, а то пари нямахме. Викам му:

- Велко, стига! Откажи се! Твоите другари се примириха.

- Желязо - вика ми, - те не са виновни. Много е трудно!

- Ами ти ли си най-силният - викам. - Я се виж, само кожа и кости си станал.

Децата - и те мънички. Едното на 4, другото на 9 години. Идваха и от селото партийци да го убеждават. Заплашваха, че ще го затрият. Гледай си животеца, казват, и не се бъркай в политиката.

А той така отговаряше на кмета:

- Защо ще ме затриваш, Стояне? Та нали тебе преди девети цяло село те знаеше, че криеш в къщата си партизани, ама никой не те предаде, не те затри. А сега си живееш спокойно. Ти вече си началник и синовете ти ще станат началници.

И туй позна, горкият!

През 1949 г. пак го арестуваха. Отново започнах да го търся. Казаха ми, че е в Богдановдол. Той все беше сигурен, че без съд не могат нищо да му направят. Нали има закони, властта е народна, справедлива. Но му сториха. Най-лошото му сториха - унижиха го, изтезаваха го, накараха го на робски труд и го унищожиха.

Тръгнахме с майка му - баба Елена, да отиваме в Богдановдол. На влак не сме се качвали, но все ще се оправим. Носехме малко храна и топли дрехи, че беше зима. Намерихме и София, и Перник, и Богдановдол.

А лагерът - обграден с милиционери. Молихме един от охраната да извика Вельо, пък той ни изгони. Ама ние не си отиваме, ами се дръпнахме настрани и чакаме.

Охраната се смени и се случи един добър човек, съжали ни. Що път сме били от Ямбол до Богдановдол - две жени. Отиде човекът при началника и му казал, че Вельо има свиждане. Началникът не само че не разреши свиждане, ами накара милиционера да ни заведе обратно до гарата и да ни качи на влака, да не говорим с никого. Като престъпници! И багажа не взеха.

Върнахме се. А вкъщи също ни тормозиха. Все обиск правят, все нещо търсят - знамето, и кой знае още какво. Децата плачат, страхуват се. Връща се един ден дъщеря ми от училище - плаче. Беше тогава в IV отделение. Мамо, казва, учителката ни кара да ставаме един по един и да викаме: „Смърт на Вельо Велев!" Като дойде моят ред, не можех да издържа и избягах.

Питах се, каква е тази власт, дето ще кара децата да искат смърт на бащите си? Сега за всичко Тодор Живков обвиняват, ама само той ли е виновен? Нали по това време, като преследваха Велко, него дори не го знаехме.

Та от Богдановдол Велко се върна с разбито здраве. Дробовете му бяха смазани. По тялото му - следи от побой. Пак го заведох на лекар. Той ме посъветва да не си харча парите, щото Велко я изкара още 2 месеца, я не. После, казва, ще ти трябват за децата, как ще ги отгледаш. Ама какво ще е това сърце, дето спокойно ще гледа - млад мъж лежи, топи се пред очите ти. Тогава го закарахме в болницата в Нова Загора.

И там същото. Държа го докторът 20 дни и се обади. Да си го взема, че ако умре в болницата, трябва да платя, за да си го взема. Взех го. Към 2 месеца го поддържах с кръв от костенурки, тогава още ги имаше. Почина на 10. III. 1950 г. Последните му думи бяха: „Идеите устояха, но дробовете не издържаха!"

Как съм изгледала децата си - само аз си знам. Да са облечени, че да са сред хората. Знам, че не съм само аз. Много майки са били на същия хал. Но над нашето семейство и досега тежи обвинението, че сме от ония, дето вървят против властта, против „народната власт". И досега ни гледат накриво, чак и внуците ни.

То така си беше. Някои внуци още лежат на дядови заслуги. Дъщеря ми искаше да се изучи за учителка. Не й приели документите. Казали, че не може да учи, защото е дъщеря на Вельо Велев, земеделеца, николапетковиста. Сякаш туй е престъпление!

Дойде 10. XI. Сърцето ми трепна. Наистина ли вече е друго? Ще излезе ли истината за Вельо на бял свят? То стана модерно да се признават грешки. Но дали всички ще си признаят грешките? Дали ще дойде някога кметът Стоян да ми каже:

- Желязо, извинявай, сгрешихме. Напразно затрихме Вельо.

Това ми стига!

Много хора ми казват: „Сега Стоян трябва да ти даде от пенсията си, от народната, на теб и на твоите сираци." Абе той пенсията си няма да ми я даде, пък и не му я искам. Защо ми е, вече съм на 70 години.

Пък и Вельо не се бореше за пари и имот. Ама нали се приказва за преустройство. Що не вземат да си дадат от колите, апартаментите, вилите и прочие, дето ги имат не по едно и две. Да направят това, дето го обещаваха едно време. Че да дадат на младите, дето живеят по чужди мазета с по 2 и 3 деца и децата им растат - беднички, като трева под камък!

Искам само това! Да се знае и да се помни! И да няма други млади хора с такъв край като Вельо. Да не се убиват хората, дето мислят по-инак.

Писмото ми излезе дълго, ама дълго го писах - 40 години. Искам да вярвам, че ще го прочетат много хора. Искам да чуя открито, публично името на Вельо. Да чуят и хората. А инак - аз го помня. Помнят го децата и внуците му! И техните деца ще го помнят. И не само те.

Препечатано със съкращения от в. „Народно земеделско знаме"