За лагерите и за паметта

Едвин Сугарев

ТВО означава „трудововъзпитателно общежитие". За методите на възпитание ще прочетете в тази книга. Уверявам ви, че няма да ви е леко. И не само заради ужасите, които ви причакват на всяка страница. А и заради страшния въпрос: ,,3ащо бе всичко това?" И заради още по-страшния: „В какъв свят живяхме досега всички ние?"

Отговорът е: „В лагера. В соц-конц-лагера". Телените мрежи, които ограждаха Народна република България, са същите, които ограждат човешкото безумие край Ловеч, на остров Персин, в лагерите Куциян, Богданов дол, Ножарево, Скравена и на още доста места. Концлагерите са просто концентрат на всичко онова, което характеризира действителността във все по-бившия ни социалистически лагер.

Днес лагерите бавно разбулват завесата от тридесетгодишно премълчаване. Някои все още се опитват да прикрият случилото се там с думата „деформации". Истинското наименование е геноцид. Твърде дълго това бе темата-табу, за която никой никъде не можеше нищо да напише. Всички знаем по нещичко за Белене и Ловеч. Но проговорихме едва сега. И едва сега някои се почувстваха гузни и отидоха да поставят паметни плочи. Интересно дали са си измили ръцете след това?

Лагерите се родиха само четири месеца след великата народна победа. По-точно - през януари 1945 г. С указ, издаден „в името на Негово Царско Величество" и подписан от регентите. Е, вярно, не от истинските, а от новоназначените. Сред тях е и видният апологет на Сталин Тодор Павлов. Издаден е по предложение на министъра на вътрешните работи Антон Югов. Според този указ ТВО са предназначени за непоправими скитници и рецидивисти. Никой не може да бъде задържан там повече от шест месеца без втора присъда.

С този указ всъщност прекъсва и връзката между лагерите и закона. Оттам нататък важи формулата на един български офицер от ДС, изречена само преди пет години на остров Персин: „Тук аз коля, аз беся." Но коленето и бесенето са само резултатът, само последното колелце на трансмисията, която задвижва лагерната система в България.

Бил ли е писателят Димитър Талев рецидивист? Бил ли е д-р Дертлиев скитник? Или поетът Йосиф Петров? Или пианистът Трифон Силяновски? Или цигуларят Сашо Сладура? Или партизанският командир Славчо Трънски?

Всъщност лагерната система (създадена с активни консултации от страна на висококвалифицирани съветски „специалисти") има функции, съвсем различни от посочените в указа. Тя служи за пречистване на вредните за социализма инакомислещи. Кръвта на нейните жертви е идеалната смазка за „винтчетата" в тоталитарния механизъм. Ролята на лагера е двойна: да унищожава непокорните и да вселява страх у покорените. Изправен пред възможността да отиде „там", достойният член на обществото ни е изпадал в неистов оптимизъм спрямо светлото комунистическо бъдеще. Колкото по-лесно, по-безогледно и безотговорно могат да те изпратят там, толкова повече нараства страхът ти - докато от човешката воля остане само инстинктът за самосъхранение. Именно в това превръщение на човека в роб се състои реалната „възпитателна" роля на ТВО.

Кандидати за там никога не са липсвали. Но времената се менят, менят се и лагерите, и социалният им облик. Първоначално там попадат „бивши" хора, оцелели някак си от деветосептемврийските вартоломееви нощи. Бивши депутати, бивши полковници и генерали, бивши собственици, бивши журналисти и интелектуалци. В лагера никой не е „настоящ", при все че за лагерниците е от значение само настоящето. За разлика от тях за палачите е от значение миналото: мнимото или реално минало на лагериста. То именно го превръща във враг, който трябва да бъде унищожен, в хлебарка, която трябва да бъде смачкана.

В случая аз не говоря за физическите палачи - за рецидивистите с тояги или за безчелите и озверели старшини, нито за перфидните садисти от рода на Газдов и Горанов. Говоря за тези, чиито имена изгарят днес с архивите, говоря за стотиците и хиляди прокурори, следователи, сътрудници на ДС с чинове и без чинове, за районните милиционери и за селските старшини, за партийните секретари и за подслушващите съседи, за доброволците от доброволните отряди и за сплетничещите активисти на ОФ - за всички онези, които с един подпис или един донос са променяли невъзвратимо човешката съдба.

Създадени по съветски модел, първоначално лагерите са се придържали към него, което означава следствие, седмици и месеци бой в килиите на ДС, докато жертвата признае измислените кой знае от кого прегрешения, после някакво подобие на съд и присъда...

Много бързо обаче тези процедури се видоизменят, съкращават и направо изчезват, а „въдворяването" придобива направо балкански характер. Например смъртта на Георги Димитров повлича стотици случайно събрани и невинни хора към Богдановдол и към току-що откритите лагери на островите срещу Белене. Арестували една цяла сватба, защото хората викали „Хаирлия да е..." Нищо че никой от тях не знаел за кончината на великия народен вожд.

Вече няма следствия и присъди или поне престават да бъдат обичайна практика. Вместо това обичайната практика била следната: прибират те рано сутринта за „малка справка", в подземията на ДС оставаш, докато се съберат достатъчно твои събратя по съдба. Товарят ви като добичета в конски вагони и ви откарват незнайно накъде, където ще останете незнайно докога: докато ви заровят в пясъка на остров Магарец, в близост до прочутия свинарник, или докато управата на лагера реши, че вече сте достатъчно превъзпитан. И никой, разбира се, нищо не ви казва.

Има хора, които така и не разбират защо са били в лагера. Мираж остават шестте месеца, за които се говори в указа. Може би от куртоазия лагерната администрация е съставяла своите списъци примерно така: „Иванов-6+6+6+6..."

Лагерната система ескалира или по-точно деградира в много отношения. В сравнение с ловешкия ад първите лагери са направо райски градини. Човек може да си обясни (макар и това да не променя престъпната същност на нещата) за какво са попаднали в лагерите „бившите" хора от „буржоазна" България, също следващата лагеристка вълна от хиляди привърженици на опозицията - земеделци, социалдемократи, анархисти ... Оттам нататък следва хаосът. Системата периодически провежда своите „чистки", използвайки като повод и значими, и абсурдно случайни събития. Разгромът на опозицията, процесът срещу Трайчо Костов, смъртта на Георги Димитров и унгарската революция са между съществените поводи. Но през 1958 г. един работник бива убит в някакъв трамвай в някаква пиянска разпра. В обръщение влиза терминът „хулигани", Тодор Живков прочита специален доклад „за хулиганството". Естествено подкрепя го масирана журналистическа кампания, в която взема участие и днешният главен редактор на в. „Дума". Неговата статия завършва така: „Вчера ние погребахме своята търпимост. Нека утре погребем хулиганщината." Не зная дали г-н Продев е имал представа доколко буквално е това погребване. Защото под благослова на такива статии хиляди хора попадат в Белене и Ловеч и голяма част от тях оставят костите си там.

„Враг на народа" и „хулиган" са двата основни епитета, с помощта на които човек се озовава в лагера. Реалният повод може да бъде съвсем различен. Може да си отказал да влезеш в ТКЗС. Може да си разказвал вицове пред приятели. Може съседът да ти има зъб. Може партийният секретар да е хвърлил око на жената или на жилището ти. Може ти да си ударил шамар на жена си, като си забравил, че вуйчо й работи в милицията. Може... буквално всичко може. Например веднъж пияни милиционери от охраната на Ловешкия лагер подбрали от гарата един случайно срещнат безобиден луд - ей така, да си направят майтап. Вкарали го в лагера. На сутринта пък го подбрал Шахо Циганина с тоягата. И човечецът свършил.

Разбира се, Ловешкият лагер помни много по-ужасяващи случаи. Но този според мен показва оголената същност на лагерната система, нейните най-съкровени цели - пълното погубване на човешката идентичност в един свят на насилието, в който човешкият живот няма никаква стойност. Патентът не принадлежи на палачите, тъй като лагерният свят се простира далеч отвъд бодливата тел. Лагерът е клеймото, от което се нуждае изграждащият се социализъм, за да подпечата с него страха в човешката душа. Но лагерът е в известен смисъл и емблемата на самия социализъм. Едно момче носи тесни панталони и танцува туист - и това е достатъчно, за да поеме пътя към смъртта. Едно момиче носи пола над коленете и си лакира ноктите - и това е достатъчно, за да попадне в лапите на Юлка или Тотка, които ще го превърнат в полугол и полужив „скот от женски пол". Какво по-добро нагледно доказателство от това за всесилието на системата, за пълната зависимост и обезправеност на всичките й „винтчета" и „бурмички"?

Лагеристът, грабнат от „нормалния" живот без съд и присъда, затворен незнайно защо и незнайно докога, вече не е човек в реалния смисъл на думата. Питомците на ловешкото ТВО са единодушни по отношение на това, че можеш да оцелееш само благодарение на инстинкта си за самосъхранение, само ако имаш сили да работиш като звяр по 18 часа на ден, без да гледаш кого пребиват покрай тебе, без да разговаряш със себеподобните си, защото ушите на палачите са навсякъде.

Едва ли има нещо по-покъртително от признанието на един лагерист, който говорел само ако случайно остане сам, и то за да провери не е ли забравил човешката реч. Принципът на оцеляването е да бъдеш незабележим, да се слееш със залитащата от изтощение сива маса, която кърти камъни под ударите на тоягите.

В лагера да те забележат, да те отличат от другите е равносилно на гибел. Там забелязаните са белязани - на тях им подават огледалце, за да се огледат за последен път, за тях чепатият бастун очертава кръг, от който няма да излязат вече, за тях са конопените чували, в които ще ги струпат зад тоалетната, докато се съберат достатъчно, за да „похарчат" за тях 25 литра бензин до остров Магарец...

Лагерът е в най-буквалния смисъл на думата шоковата терапия на социализма. Той въздействува шоково и върху тези, които успеят да оцелеят, и върху останалите, които знаят, че по най-нищожен повод могат да попаднат там. Всичко онова, което днес ни изглежда като поразяващ въображението садизъм, има всъщност дълбоки основания в замисъла и логиката на механизмите, призовани да смажат гражданското достойнство на човека, да заличат без остатък чувството за индивидуалност и свобода.

Лагерът е необходим на тоталитарното общество именно такъв, какъвто е. Той не е приумица на болни мозъци, а осезаемо доказателство за това как и доколко нямаш право на избор: или си с нас, или си в лагера. Всичко е добре обмислено - например повтарящият се сценарий при посрещането на лагеристите в Белене доказва наличието на опитен режисьор. Всеки път ги предупреждават да завържат добре връзките на обувките си. С основание: следва сигналът „Не гази тополките!" - и десеткилометров бяг под ударите на тоягите през блатиста местност. Биячите са се погрижили добре за себе си: край пътя има оставени резервни тояги, след бягащата тълпа идат каруци, които прибират пребитите, по средата уморената охрана се сменява и новите подемат боя с пресни сили. Целта? Да запомнят веднъж завинаги „марципаните" (така са наричали новопристигналите), че не са нищо повече от стадо, чиято съдба зависи от гегата на пастира.

Лагерите са необходимост, а не приумица за БКП и създаваната от нея тоталитарна система. Те са тоягата в ръцете й - готова всеки миг да се стовари върху непокорните. Неслучайно родният социализъм не намира сили да се прости с тях и когато международната обстановка вече не позволяваше съществуването им. Още през 1957 г. Антон Югов, създателят на лагерната система у нас, декларира, че в България няма лагери. По същото време хиляди нещастници гният в Белене. През 1959 г. лагерът на остров Персин е официално закрит: необходимо е да се знае, че България съблюдава международните конвенции за човешките права. Хиляди лагеристи са освободени - с изключение на около двеста от най-непокорните. Те са пионерите на Ловешкия лагер. За кратко време стават хиляда и петстотин, а самият лагер - публична тайна.

Днес е лесно да се каже: ние не сме знаели. По това време там са идвали следователи от цялата страна. Лагеристите са си измисляли престъпления и са ги „признавали" пред тях с надежда да бъдат осъдени и да попаднат в спасителния затвор (някои от тях дори са успявали). Често са идвали и от окръжното МВР, често (много по-често, отколкото му се иска да признае) е идвал и генерал Мирчо Спасов. Ето един от неговите съвети: „Газда, бой за всички и работа, работа, работа!"

И наистина след неговите посещения е следвал „бой за всички", а „молотовката" е зачестявала своите курсове до остров Магарец. Съществува версия (също разказвана от лагеристи), според която местонахождението на този лагер е един жест на генерала спрямо неговия позападнал край. Нищо чудно да е така, като се има предвид какви неимоверни норми са изпълнявали лагеристите, как са били наемани като работен добитък от разни ТКЗС-та, как са обогатили Ловеч с партиен дом, вила на МВР, стадион и други полезни придобивки. Неслучайно в един доклад на Тодор Живков от 1962 г. се говори за „движението в Ловешки окръг", за „енергията и настойчивостта" на ловешките другари.

Същата 1962 г. Ловешкият лагер е официално закрит. Когато пристига комисията на Борис Велчев, невинно задържаните са освободени, Гогов, Газдов и Горанов вече ги няма, помещенията са варосани, раните... е, гнойните червясали рани все пак не заздравяват толкова лесно. Дори и така гледката е потресаваща, а какво ли е било преди? Наказан е и генерал Мирчо Спасов. С партийно порицание и преместване на друга отговорна длъжност. По-точно - с издигането му за член на ЦК и за народен представител - през същата тази 1962 г.

С това като че ли се затваря последната страница от черната книга на българските концлагери. Дали наистина е така. Уви, не е. Една партия, за която конспиративността е въпрос на светоусещане, може най-спокойно да организира и нелегални лагери. И Белене възкръсва. Още повече че събитията налагат да има такива. През 1968 г. там са „изселени" неудобните. През 1981 г. там отново има хора без съд и присъда. През 1985 г. там пребивават неколкостотин наши сънародници с „помътено етническо самосъзнание", които не искат да сменят рождените си имена. Е да, сега лагерът е наречен „затвор". Но това наименование е под съмнение. Принципната разлика между тях се състои в това, че в затвора най-често попадаш по законен ред и осъден на определен срок, докато в лагера попадаш по незаконен ред и за неопределен срок - в случая с турците е точно така. Остава ни само да гадаем кои ще бъдат следващите обитатели на остров Персин.

Спомнете си огледалцето на Газдов, в което обреченият трябва да се огледа за последен път. Днес истината за лагерите е огледалцето, в което трябва да се огледа нашето минало. Ще бъдем слепи, ако не видим в него идеалния, изчистен от демагогски подробности образ на тоталитарната система. Но ще бъдем слепи и ако не видим проекциите на лагера във всичко онова, което ни окръжаваше до днес. Защото лагерът отразява само една част от насилието на тоталитарния социализъм - най-ярката, но не и най-мащабната.

Някогашните младежки бригади, които с кирки и лопати прокарваха пътища и дълбаеха абсурдни канали, имат същата структура: четни и звеневи, вечерни проверки и търсене на „врага" в собствените редици, само дето стимулът беше друг: не страхът от тоягата, а страхът от евентуалната бъдеща тояга, маскиран като фанатичен оптимизъм. Трудови роти, съботници, отрядни дежурства, народни съдилища, революционна бдителност, изразена чрез доноси, треперене пред началства и безсмислен труд - навред следите на една казармена действителност, намираща се само на една крачка от лагерната.

И все пак в безкрайната хроника на българските концлагери има нещо, което е свръх това, с което сме свикнали. Това е абсолютното обезчовечаване, пълното скъсване с всички допустими норми на морала и хуманността, с всичко онова, което ни определя като мислещи и чувстващи същества. В лагера (който е създаден от държавата и със „съгласието" на обществото ни репресивен орган) убиват не само с повод и без повод - там убиват и от скука, там убиват и за удоволствие.

Стойност има само животът на насилника, животът на жертвата е без значение. Когато в Дунава потъва една лодка и всички се издавят, единственият въпрос, зададен от надзирателите, е следният: „Имаше ли милиционер в лодката?" В Ловеч до телената ограда сатрапите са имали маса, на която са се разпивали нощем под свирнята на специално сформирания за целта цигански оркестър. Често насред пиршеството са решавали да се „пораздвижат", влизали са в лагера, измъквали са някого и са го пребивали. След което са се връщали на масата, за да си допият.

Очевидно тези хора са се чувствали като богове. Един от тях пред очите на жена си и детето си биел лагерниците, за да покаже какъв голям герой е. Усещането за пълна безнаказаност се е превърнало малко по малко в част от тяхната психика. За тях лагерниците са били просто непълноценен човешки материал, подлежащ на унищожение. Самочувствието на тези принцове на смъртта е нараствало и от факта, че те не само са се чувствали в правото си да убиват, но и в правото си да произвеждат убийци. Най-големите жестокости в Ловешкия лагер са извършени именно от такива - от хора, за които насилието над другите е способ да оцелееш - от Шахо Циганина, Левордашки, Благо Магарето, Димитър Цветков. Палачи без статут на недосегаемост, те също са своеобразни жертви на лагера. Не отговаря ли това на социалистическия морален кодекс, според който всяка относителна сигурност се постига само с цената на компромиси със съвестта? А как стои въпросът със съвестта на онези, които са били над всичко това и са дърпали конците: примерно с онези тогавашни членове на Политбюро, гласували за откриването на Ловешкия лагер?

Но нека оставим палачите и техните морални подстрекатели на мира. В тези текстове ще срещнете на много места инициали - зад тях се крият имената на неизвестни досега надзиратели, милиционери и прочее. Не от жалост към тях ги спестяваме на обществеността - но нека поне техните деца и близки не носят тежестта на вината им. Не е въпросът в това да бъде зачеркната нечия вина, а в това да бъде казана истината за нашето собствено минало. Може би, когато тя се узнае докрай, някои от тях ще се окажат на подсъдимата скамейка. Но не това би трябвало да ни интересува. (За хора като Газдов, Горанов и техните по-висши попечители ще бъде много по-голямо наказание да бъдат оставени на свобода, отколкото да бъдат приютени зад стените на затвора.) Да бъде казана истината за лагерите - това е нравствен дълг, а не евтин политически трик. Всеки разказ в тази книга крие по една човешка драма - и тя не приключва, а започва с лагера. След нея следват изселванията, периодичните разпити в МВР, обществената изолация, невъзможността да упражняваш професията си и какъв ли не тормоз над теб и твоите близки, над твоите деца. Една смазваща антология на човешкото страдание, което никакви покаяния не могат да изкупят. Дори и сега, след толкова много години, много от тези хора изпитваха страх. Някои не поискаха да публикуваме имената им. Разбирам ги и мисля, че този страх не е безоснователен. Затова наш дълг е да запомним тяхното минало, да впишем тяхната болка в историята на тези позорни десетилетия. Защото стара истина е, че който не помни миналото си, е осъден да го изживее отново.

Трябва да се срамуваме от тези разкази, но сме длъжни и да се гордеем с тях. Истина е, че палачите нямат лица, че пришпорвани от едно откровено фашистко верую, те са оставили само зверското в себе си. Но истина е и това, че лагерната система изгуби своята война срещу човешкото. И в най-страшните условия тя не успя да заличи човешката солидарност, човешкото достойнство, дори чувството за гражданско неподчинение, ако щете. В лагерната хроника тъкмо лагеристите запазват своите лица. Те могат да бъдат смазани и унищожени, но ние ще ги усетим като живи хора. В тази хроника ще срещнем и бунта срещу насилието, и човешката взаимност и топлота - въпреки страха и примирението. Насилието унищожаваше техните носители, но не успя да ги победи, нито да ги изличи в паметта на ближните. Защото насилието никога не побеждава докрай - и не него единствено трябва да запомним. Паметта на всички невинни, които оставиха костите си в лагерния прах, ни призовава да не забравяме никога, че човешкият дух оцелява въпреки насилието, въпреки страданието. Те бяха затворени без вина, пожертвувани без смисъл. Съдбата ни е отредила да живеем в други времена и може би благодарение и на тях да оцелеем. Нека не забравяме техните сенки, вградени в основите на тоталитарния социализъм. И нека никога да не допускаме съдбите им да се повторят.

Предговор към "Българският ГУЛАГ. Свидетели", сборник от документални разкази за концлагерите в България, съставители Екатерина Бончева, Едвин Сугарев, Свилен Пътов, Жан Соломон; 1991