Лагерът в Ножарево

В. Х. от Силистренско

В. Х. от Силистренско разказва:
„Бях на 18 години през 1973 година, когато ме взеха от село и ме отведоха в окръжното МВР в Силистра да подпиша протокол, че няма да напусна обекта. Какъв обект и защо? Обяснения не ми дадоха. „Въпроси не задавай, тука ние задаваме - ти си длъжна да отговаряш и да изпълняваш."

Закараха ме в Ножарево - в лагера. Бяхме около 120 жени, всички все леки жени ни водеха, а баба Анастасия беше на 82 години - много добра жена, вярваше в Бога, затова, беше в лагера. На всички помагаше. Баща ми беше емигрирал в Канада - но това по-късно разбрах. С майка ми знаехме, че са го убили на границата при опит за бягство. Там имаше други момичета с роднини зад граница. На Сибила беше избягал съпругът й и това й беше вторият лагер. Някои бяха заради връзки с чужденци, а имаше и по политически причини. Имаше и жени с деца - от чужденци. Биеха децата.

Живеехме в две къщи на по два етажа, с четири стаи на всеки етаж. Отначало работехме в цех за производство на папурени чанти, а после преправиха една конюшна в предачен цех към завод „Дружба". Работехме на три смени - без почивен ден. Първата от 5 ч. до 14.30, втората от 14.30 до 20 часа, и от 22 до 5 ч. Не помня колко беше нормата, но беше много голяма - едва смогвахме, ако не я изпълнехме - наказание.

За всичко ни наказваха, непрекъснато ни наказваха - ако те видят да говориш с някои от секционните майстори, ако отидеш да си купиш хляб, ако не си изпълниш нормата. Бой, много биеха. Лишаваха ни от храна, от кореспонденция, от записи. Могат майка ти и баща ти от другия край на България да дойдат и да не те видят. Нямаш хляб, излезеш да си купиш - опит за бягство. Подписва се протокол, че си напускал обекта. Ако три пъти напуснеш обекта, по член 272 от наказателния кодекс те осъждаха и хоп в Сливенския затвор. Можеш да влезеш в лагера по чл. 14 и да не излезеш от затвора. Момичетата не издържаха и бягаха. Бягаха до окръжния град, напиваха се и Пайряза отбиваше и ги получаваше като колетна пратка. Всички ги връщаха.

През 1975 година 120 момичета наведнъж ги съдиха по този член 273 - бяха напускали обекта три пъти. Осъдиха ги, но стана скандал между прокурорката и адвоката (А. С.). Адвокатът ги защитаваше, казваше, че имат причини да бягат - нямат храна, не получават писма, не знаят какво става с близките им. Дори обиди прокурорката, че много злато е минало през ръцете й - подкупи от турското малцинство, а сега правораздава. Но тя ги осъди.

Но ние бяхме все пак по-добре от мъжете в лагера. Имаше 40-50 мъже. Така жестоко ги пребиваха, че някои полудяваха. Тогава ги пращаха в лудницата в Заград.

Наоколо имаше и други лагери. Само аз зная 4-5 в района Главница - Ножарево. Ако се копае, сигурно и кости ще се намерят. Но Ножарево беше най-жестокият женски лагер през 70-те години. Много бой се нанасяше. Безвъзмездно биеха и най-вече, когато употребяха алкохол. Имаше един Пайряза - налагаше без причина, без да мисли, пиян псуваше: „Ще ви е ... мамата", „Ще ви застрелям", „Тук ще умрете" и удряше.

Спомням си една мартенска вечер как Надка софиянката беше ходила в селото без разрешение да си купи хляб. За малко влязла в селската пивница и удавила едно. То пивницата, хлебарницата и лагерът бяха на 5 минути разстояние. Прибирайки се в обекта, я спира един от старшините, Атанас, който жестоко - по-жестоко от Пайряза биеше. Биеше момичетата и възрастните жени и винаги лъхаше на алкохол. Като я подхвана с колана, бой, бой, жестоко налагане. Цяла седмица не дойде на себе си. Гърбът й беше на ленти като на африканска зебра.

Същият и мене ме е бил. Като ме изрита в корема изгубих въздух, пребледнях от болка. Свести ме с още удари. Сега давам заплатата си за лекарства, въпреки че съм само на 36 години.

Г. Пайрязов, началникът на лагера, имаше една „слабост" - изселените за алкохол ги водеше в кръчмата, черпеше ги, насъскваше ги и ги караше да се „заяждат" една с друга. Като че ли беше крастав - удоволствие му правеше да гледа как се дърлят, а после сваляте колана и ги „смеляше" от бой, защото са пили. Старшините всичко си позволяваха, биеха и таковаха момичетата. Върху масите в културния клуб я вършеха тази работа. Веднъж старшината Г. такова М. върху червената покривка на масата. Аз му викам - поне червената покривка да беше махнал, нали червения цвят... А той - ако си гъкнала, ще те убия.

Не, не беше изнасилване. Могат да те изнасилят, да те унижат когато си свободен, а там ние не бяхме хора. Дори имаше момичета, които спяха с охраната, за да имат привилегия - да излизат, хляб да си купуват, записите да не се задържат. Атмосферата в лагера беше много лоша. Чувала съм, че в другите лагери отношенията между лагеристките били по-добри, защитавали се, докато в Ножарево самите момичета си правеха номера.

Понякога ни вкарваха в карцера. Специално построен - една малка стаичка, нар, 2-3 дена без тоалетна и едно голямо куче, което пазеше. То, като че ли беше на наша страна, беше по-добро от старшините. Като ги осъдиха 120 момичета и щяха да ги пращат в Сливенския затвор - цяла нощ ви от мъка.

Една вечер старият Илия застреля Ваид - турчина. Баща му беше управител в кръчмата, а Ваид имаше връзка с една Ина от лагера. Тази вечер искал да влезе в двора и старшината в „самоотбрана" на место го убива. Цивилен уби и нищо не му направиха - та на нас ли? Голям страх беше!

Турците от селото много ни защитаваха. Като ятаци ни бяха. Турчин никога не предаде наше момиче, докато българите ни предаваха. Помагаха ни и материално - храна да си купим, казваха ни кога сме получили запис, така старшините не можеха да крият парите от нас.

Имаше момичета, които не издържаха и се самоубиха, например Петя Илиева от Варна. Хвърли се от терасата, а беше само на 22-23 години. Лъчезарно, хубаво, слънчево момиче. Изваяно - с гъсти дълги коси, хубава усмивка, хубави зъби - картина. Още е пред очите ми и като жива, и от снимката на некролога.

Бях близка и със Сибила от София - хубава, интелигентна, само на 24-25 години. Преди Ножарево е била в друг лагер в Разградско, а след Ножарево в Суходол. Скоро разбрах, че се е самоубила. Не знам дали е вярно, но не го изключвам, защото въпреки че сме на свобода - лагерът ни преследва.

Ние сме жени с убито бъдеще. Нищо не се забравя. А и никъде не те приемат като нормален човек. Непрекъснато сме под наблюдение. През 1983 година - 7 години след лагера, се опитах да извадя документи за чужбина. След справката ми се скараха - как въобще съм си позволила, след като си зная тъмното минало.

Тези три години в лагера от 73 до 76 година са сякаш целият ми живот. Дори и да си добър работник, разберат ли, че си била в лагер, гледат по-скоро да се отърват от тебе. Нищо не се е променило. Нищо не отминава, нищо не се забравя. Никога за мене и за тези момичета това, което беше в лагера, няма да отмине.

Записа Теодора Калайджиева