Баща ми беше "колежанин"

Кръстина Филипова

Девети септември 1944 година ме завари ученичка в предпоследния клас на гимназията. Една вечер, прибирайки се от училище, разбрах, че баща ми е арестуван. Взели го направо от службата. „Защо? За какво и накъде?" - въпросите му оставали без отговор. А у дома - тежко болна, парализирана - майка ми и три деца. Семейството ни не беше богато. Дългогодишен статистик по професия, баща ми носеше тежкия кръст на една нерадостна съдба поради ранното заболяване на майка. Държеше да сме нахранени, но обстановката беше на хора под средна ръка. От грижи около нас едва ли му е оставало време за участие в каквито и да е обществени изяви. Или с други думи - той беше аполитичен. В момента на арестуването му трябва да беше около петдесетте.

И започна голямото „ходене по мъките". Тропах на не една врата, за да науча нещо за него, за съдбата му или за вината му. Спомням си, че най-много съм чакала пред една сграда в близост до някогашния театър „Трудов фронт". Тогава там се намираше някакъв „много важен" отдел на милицията.

Чакащите отвън в мразовитите утрини бяхме много. Стояхме скупчени като стадо, безропотни, но мълчаливо сближени в общото нещастие. А вътре - сурови лица, които щом влезехме, ни гледаха с подозрителност и с нескрито презрение ни отпращаха да си вървим. Никой нищо не знаеше.

Доста по-късно един непознат човек дойде у дома и каза, че е освободен току-що от Софийския централен затвор, където бил в една килия с баща ми.

Един ден по обяд баща ми си дойде, но само за два часа. Направил изложение (не зная до кого), описал тежкото, почти трагично положение на семейството си и онзи, „другият", се смилил и го пуснал да се сбогува, защото още същия ден го прехвърлиха в лагера Бобовдол заедно с много други от затвора. Приличаше на стогодишен старец - само кожа и кости. И въшки, въшки! За да ни щади (ние бяхме деца), той избягваше да говори пред нас за ужасите, преживени там. Или за унижението, на което е било подлагано човешкото им достойнство. Само веднъж, години по-късно, ми разказа как в лагера дошъл Руси Христозов - тогавашният директор на милицията, строил ги и им казал: „Защо не пишете, бе говеда? Вашите близки се тревожат и си мислят, че кой знае какво правим с вас! Всеки може да пише до когото поиска и колкото си поиска!" Мнозина се хванали на въдицата и написали по десетина, че и повече писма. На другата сутрин същият високопоставен другар строил обитателите на този „по-благороден лагер" от другите в Белене, Ловеч или Скравена - и наказал с карцер прекалилите с писането. Но не пощадил и баща ми, който не посмял да напише нито едно. „Защо бе, говедо, ти защо не си написал няколко реда?" И затова прекарал три денонощия в карцера.

Но завръщайки се от Бобовдол, нещата не свършват дотук.

Една сутрин през месец октомври на 1949 година връчиха заповед за изселване на семейството ни в двудневен срок. След много молби в районното на МВР баща ми успя да замени Тутракан с Лясковец. Без спестени пари, с болна, парализирана жена ...

В началото на 1949 аз бях вече овдовяла, а детето ми в деня на изселването нямаше и две годинки. Носейки мъжовото си име, успях да избягна участта на семейството си, макар в заповедта за изселване да фигурираше и моето име, и това на детето. Но унизителното съществувание на баща ми и братята ми тепърва започваше. За да се препитават в Лясковец - събирали кокали от кофите за боклук за варене на туткал. После - билки. Едва по-късно им дадоха работа в една бояджийска кооперация. Прибавете и унизителното, но неизбежно разписване сутрин и вечер в милицията. Най-сетне „силните на деня" в Лясковец разбрали, че те са добри, трудолюбиви и честни хора и се случваше, макар и рядко, да им разрешат по устна уговорка да прескочат за ден-два до София. Но в дома ни беше вече настанено семейството на старшина от МВР и жената имаше важната „държавна" задача да следи за моето поведение, да докладва какво става в моята единствена стая. Затова всеки опит да бъда посетена от баща ми или братята ми завършваше с връщането им по етапен ред.

После туберкулозата (с три открити каверни) повали баща ми задълго на легло и едва тогава получи „свободата" да ходи от болница в болница, от санаториум в санаториум. Но върху всички нас остана „позорното" клеймо на изселени, на „народни врагове". Та какви врагове можехме да бъдем ние, децата, които събитията завариха в училище? Или болната ми майка? Не бяхме опознали радостта на детството, така и не познахме радостта да бъдеш млад. Нали само за тесните панталони, лакираните нокти, прическата, шапката, добре ушитата макар и басмена рокличка можеше да бъдеш изпратена на лагер.

Баща ми не беше още оздравял, когато спряха пенсията му и няколко месеца живяхме само с моята скромна заплата на медицински работник. Този уплашен вече човек не посмя да отиде и да пита защо го лишават от пенсията, получена малко по-рано поради болестта му. Нима през целия си трудов живот не беше плащал необходимите удръжки, за да си я заслужи в старостта? Една съседка, адвокат по професия, направи в пенсионното отделение проверка и едва тогава разбрахме, че МВР изпратило един твърде голям списък на хора, на които трябва да се отнемат пенсиите. В този списък на политически престъпници фигурирало и името на баща ми, но... срещу името му - друга рождена дата и друго месторождение. Баща ми Петър Филипов Петров бе роден на 25. Х. 1895 г. в град Дебър, Македония, а другият Петър Филипов Петров, значително по-млад, бе от Стара Загора - началник на Сливенския затвор. Дребна грешка, за която никой не счете за нужно да се извини.

По-късно, когато възвърнаха софийското ни жителство и постепенно се възвърна и човешкото ни самочувствие, баща ми по някакъв повод си спомни за „колежа" - така наричаше лагера Бобовдол. Имало е и карцери, и други наказания. Но понякога са им оказвали височайше доверие, с каквото удостоили и баща ми. Избрали го наслуки и му възложили да построи печката в готварницата. В началото възразил, опитал се да обясни, че не разбира от строителство, че цял живот е работил само с цифрови данни, но след като разбрал, че нищо няма да помогне, помолил за двама помощници и си плюли на ръцете. Така че, ако ви се случи да посетите тая света обител, да знаете, че печката в готварницата е архитектурно постижение на баща ми.

Впоследствие чух да говорят и други за „колежа". И нищо чудно, нали се твърди, че по образованост и по броя на висшисти държим първенство в света. Нека друга страна да се похвали, че е имала по-добра методика. Германия стои къде-къде по-долу от нас.