Дянко Марков

 "Човек звучи гордо"
              Горки, "На дне"

Решетки,
              решетки,
високи стобори,
и звън от ключалки на клетки,
във клетките - хора
унили
          и мрачни
                        и бледи,
привели гръбнак,
победени.
Комплекс от величие,
                                 зло
                                      и позор
ЗАТВОР!

Нарове,
             нарове,
дървени нарове мръсни,
хора по тях като звярове,
зли,
       оскотели,
                      навъсени,
вързани, блъскани хора,
всеки на всекиго - враг.
Отделение второ -
ХО-
      РЕ-
            МАГ!

Във ъгъла край мръсния клозет
сред кал и смет
получовек лежи зарит.
Краката боси,
                      тялото обвито
не в дрипи, не!
Разранените, мършави нозе
корема,
            голите бедра,
                                 гърдите
навътре хлътнали, изпити,
наболите болезнено ребра
обвива смачкана хартия
вързана с канап.
Главата струпеи покриват
по тялото -
                 следи от бичове

Разкървавената уста,
жестоко блъсната с юмрук
надава нечовешки вик -
единствен щик,
                        единствена защита
на хилавия луд.
Една консервена кутия,
ръждясала и смачкана отпред
е цялата му собственост:
чиния,
           плювалник,
                             дори клозет.
Човешкото отдавна мъртво е
в душата на нещастника.
Ума и волята - сломени.
Вярата - угаснала.
Дори и жаждата за свобода
на вързания в клетка звяр
в безцветните очи не блясва...

Но като някаква насмешка дръзка,
или протест,
                    или проклятие,
по вестника - съдран и мръсен,
опасващ двете му бедра
се мъдрят огненочервените слова
на лозунга познат:
"СТРОИМ СОЦИАЛИЗМА
                                    В НАШАТА СТРАНА!"
Но върху неговата хилава снага
като през някаква чудесна призма
лозунгът в контралозунг се обръща,
и болният,
                измръзнал,
                                 мръсен
                                            луд,
от паразитите изсмукан -
изправя се,
                  издига се,
                                  расте,
застава горд,
                     могъщ,
                                велик
                                         и страшен,
жив паметник на живата неправда,
жив паметник на източния бяс,
и в неговия вик -
безумен,
              див,
                     ужасен,
отекват страшните слова:
"СТРОИМ СОЦИАЛИЗМА
                                    В НАШАТА СТРАНА!"

1949, Софийски централен затвор

Дянко Марков, "Заключени слова", София 1992

 

Дянко Георгиев Марков е роден на 4 октомври 1922 в град Плевен. Майка му е гимназиална учителка по литература, която оставя професията си, за да бъде домакиня и майка на 4 деца. Баща му е адвокат, на 60-годишната си възраст убит при планомерните масови убийства на интелектуалци и местни лидери, извършени от комунистите след 9 септември 1944, докато двамата по-възрастни негови синове воюват срещу Германия. Дянко Марков завършва Военното на Негово Величество училище. Произведен е в чин подпоручик на 3 март 1944. Участник във войната срещу Германия като летец-бомбардировач от 5-и въздушен полк. Награден с орден за храброст.

Дянко Марков винаги с гордост подчертава, че в момчешките си години е бил легионер. На 11 август 1948 е осъден в процеса за тъй нар. Втори легионерски център, по който са осъдени повече от 70 души, почти всички между 20 и 30-годишни. Политически затворник 1948-1952. След затвора е строителен работник, миньор, стругар, оркестрант.

След 1989 е народен представител от Български демократически форум в СДС в 37-о и 38-о народно събрание. Бил е председател на БДФорум, председател на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ, главен редактор на списание "Един завет" и на вестник "Истина". Дългогодишен организационен секретар на съюз "Истина". Има син и дъщеря, двама внуци и внучка.

В затвора Дянко Марков записва стихотворенията си с нотен шифър и ги изпраща навън с партитурите за концертите на затворническия оркестър, чието ръководство наследява от Боян Пешев. Стиховете, както и ръкописът на романа "Пътищата са затворени", писан през 1958, са крити в тайници до падането на комунистическия режим.

Стихотворението Решетки, решетки... за първи път е прочетено от Дянко Марков в опразнената църква на затвора пред съпроцесника му Георги Ангелов, който вече има издадена стихосбирка. Тогава Дянко Марков получава първата свръходобрителна рецензия, която му дава кураж да продължи да пише стихове. Опит да бъде изнесено стихотворението правят и двама други приятели на Дянко Марков, докато той е изпратен в рудника Богданов дол. Затворническите надзиратели залавят стихотворението в осъдения на 15 години в процеса за Първия легионерски център Иван Долев, който заявява категорично, че той е негов автор, рецитира го безпогрешно пред следователя, с което снема подозрението, че е на Данко Марков, а сам поема наказателната отговорност - на тежък режим в наказателен затвор.

Снимката е от затворническото досие на Дянко Марков, 1949 г.